„Празникът“ Разпети петък

Не памет за деня, а самият ден. От скоро го разбрах за себе си. Не възпоменание, а пряко свидетелство. Не почти двехилядолетна годишнина от онзи най-важен петък след пускането на стрелата на историята, а отново и отново, всяка година – на живо от Голгота – разпъват Царя Иудейски пред очите ни, току пред стените на прочутия Йерусалим, в който и самите ние сме пристигнали от всички краища по случай старозаветната Пасха.

Много от нас вече срещнахме възкръсеният Лазар в предградията. Мнозина също вече постлахме дрехите си пред осела Му, а после последвахме Помазаника до Храма и Го видяхме как обръща масите на менячите и пейките на гълъбопородавците. Мнозина Го слушахме притихнали в дните след това и сигурно сме го почувствали и в сърцето си – тазгодишната Пасха, с която по принцип трябва да поменем спасението от стародавното ни робство, този път не ще да е като предишните.

И ето ни днес, в официалния за България почивен ден – събудени рано от същите петли, които стреснаха Петър. Научили бързо новините от изминалата нощ за Иисуса Назорея, когото първосвещениците нощес уличиха. Струпали се скоро след това пред преторията на Пилата, за да разберем повече. „Варава пусни“, крещим в тълпата едва час по-късно, надумани от стареите. Или още по-лошо: през цялото време стоим отстрани безучастни и нищо не правим, когато и самият Пилат взима вода и си измива ръцете пред нас.

Късно в петък сутринта – разпъването на Кръста, тази толкова любима на римляните технология за мъчение и унижение. 

Стоим и гледаме. (По Лук. 23:35). Пълно е с народ. При всички екзекуции е така. „Други спасяваше, а Себе Си не може да спаси,“ подиграват Му се първосвещениците и книжниците, „нека слезе сега от кръста, та да видим и повярваме“ (Марк 15:32), а другите хули от войниците и тълпата – към Него, към ридаещата Богородица и към притихналите Му ученици – сигурно са безчет. 

И докато един след друг минаваме „за здраве“ под плащеницата, докато цяла България пътува във всевъзможни посоки за „веселите празници“, Живият наш Бог виси на кръста и притиснат от собствената си тежест, едвам успява да си поеме дъх: „Отче, прости им, понеже не знаят, що правят“ (предполагам само най-близостоящите до Кръста са успели да Го чуят). 

Междувременно, тълпата от мястото, наречено Лобно, където според преданието е погребан и самия Адам, човек по човек се разотива – всеки по своите си задачи. Все пак  трябва да се подготви агнешкото за празника. Разпъването е най-бавната смърт и дошлите в Йерусалим за празника нямат време за нея. „Въпросът с онзи богохулник и самозванец все пак ще се разреши, това е важното“, доволстват първосвещениците и забързват към Храма, за да започнат с истинското колене на агнета за тяхната си Пасха утре. Остават само най-верните Му и стражата. И прикованите разбойници, естествено. От едната Му страна – хулителят, от другата – покаяникът.

Обедно време. Слънцето уж е високо горе, а небето притъмнява. Вече няколко часа Христос доброволно виси, прикован на светия Кръст, който по-късно ще наречем и Животворящ. Който спазва строгия пост и тримери, сигурно и сам вече усеща поне част от жаждата Му. (Междувременно опашките в църквите са по-дълги от всякога. Ако и ние сме се наредили, взимаме си здравец и минаваме под масата, за да спазим, както се казва, традицията.)

Разпети петък като официален почивен ден. (И на Деня на труда също не се работи, чудесно е ако можеш, да „слееш празниците.“ Та чак до Гергьовден…) Един от най-близките ни впрочем всяка минута ще предаде духа Си. Или не ни е пък чак толкова близък?

Ето го, случи се – в деветия час по еврейски, в три следобед по нашему, изпълни се докрай времето. Земята се разтриса и храмовата завеса се раздира, за да отделим старата Пасха от новата, в която – заради Агненцът Божий – кръвните жертви, горящи на огромния олтар в най-вътрешния двор на Храмовия комплекс, вече са напълно излишни. Мнозина от нас ще го видим и сами, но колко като стотникът Св. Лонгин, самият той чужд на вярата на книжниците в обещания им Месия, ще разберат наистина? Колко ще помогнат на Йосиф от Ариматея, един от малкото в Синедриона, които повярваха, за да снемем тялото Му? Колко ще останат, за да Го помажем със смирната и алоя, които Никодим донесе и да извършим докрай обичая преди да се свечери? Колко ще се включат в привалянето на камъка? Опелото Христово с надгробното ридание – може би най-искрената служба в целия църковен календар!

Но гредата, да погледна и моята си греда! И аз съм пестял отпуска, и аз съм сливал празници. Ако някой от приятелите ми чете този текст, със сигурност ще го потвърди. С доста уличаващи детайли за лицемерието ми. И именно заради всичко това съм благодарен – вече мога да свидетелствам за този ден на живо и в очакване на Възкресението. 

Като за първи път.