Лесно ли е да си Христов?

Богослужението е свършило. Тишината в храма поглъща не-времието на Литургията. Носи се уханието на тамян и ти си все още в плен на небесната реалност, на срещата между теб и Бога, в чудото на Евхаристийната общност. Красиво и спокойно е и само нечии стъпки се провлачват с тежест, за да те снишат и да се върнеш тук.

Светът… Многообразен, носещ човешката упоритост и глупост. Възвисен от любов и благородство и също така пълен с низост. Свят, който ти принадлежи. Дали е лесно да си Христов в него?

Войната вилнее в своя ужас. И тя е част от този свят. Разнообразие. Странно и страшно е, че ние не осъзнаваме интимността на тази война. Тя се разкрива като най-нова, виртуална игра в телевизионните репортажи. Ние я възприемаме като своеобразна статистика на изстреляните ракети, бомби … погинали бойци. Има числа, няма съдби. И с това приключваме – влизат нови сили, битката продължава…

А ужасът, съзнателно гонен от нашето мислене, си остава реалност. Откриваме го в мига, очакващ нападението на вражеските войски, в пулсиращите широки детски очи, в болката от смъртта, събираща своята плячка. Ето го истинският епицентър на военната лудост. Някой иска да ни убеди, че тя, войната, е в промисъла Божий. Нагнетяването на многото лошотия води като логически завършек до нея – това е цинизъм! Така можем много лесно да оправдаем всяко едно убийство, нали е в промисъла Божий. Но Бог ни заповяда точно обратното – не убивай! Призвани сме да обичаме един другиго така, както той ни възлюби. Сам Господ Иисус Христос възвести в Своята проповед от планината: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии” (Мат. 5:9).

Християнинът е носителят на мир, стремящ се към Царството Божие, защото то е Царство на мира. На фона на всичко това неестествено звучи нечие изказване, целящо пак да ни убеди (въобще много искат да ни убеждават в това време), че една нация е призвана да спаси света, а това носи силния усет за сектантско мислене. Друг, от позицията на своята вяра, търси светостта на тази война. И всеки еквилибрира с религиозен популизъм – това е страшно.

Има ли печеливши в една война?… Ще има герои, повечето от които няма да са между нас. Ще бъдат построени мемориали на славата и хората ще се обединяват в скръбта от смъртта. Всеки пострадал ще носи своята мъка, другите ще демонстрират разбиране и съпричастност, но той ще бъде сам, защото нещастието, развило се и като всеобщност, все пак е персонално.

Дали е лесно да си Христов днес? Бориш се да разкриеш Божия образ в теб. Показваш вярата си чрез непоправимия си оптимизъм, че човечеството все пак се учи от грешките на историята, носи в себе си морала, възвестен от небесата чрез Евангелието на Богочовека и така то, човечеството, става по-добро. Но явно за повечето хора историята се осъзнава само като една статистика, без усета за нейната трагичност. Просто статистика. Няма интимност, но има равнодушие. И глобализмът поглъща човечеството с постепенен ритъм, за да му отнеме индивидуалността. За теб е лесно да изкрещиш пред наглостта на този свят веровото си определение: аз съм православен! Трудно е да бъдеш. Не е трудно да изречеш, че Православието е свобода, която се изказва чрез любов. Трудно е да се осъзнае. Защото единствено съчетанието на свобода и любов реализира човека в неговата Божествена проекция. Битката на хора срещу хора е зов за вопиюща нужда от духовна битка с лошото и грозното на света, с врага на човешкото щастие. И тази битка не е по-лесна от физическата. Тя е битка не против Бога, а за Бога. Господ Иисус Христос донесе мир на тази земя, но той също донесе и меч – духовното оръжие на нашата вяра, за да открием войнския порив в нас, и така да бъдем войни Христови. В миговете на трудност и невъзможност ние не сме сами, а имаме помощта на Утешителя – Духът на истината. Но пленени от земното и вещественото, губим своя усет за Божественото, губим най-същностното – общението с Духа Светий. Дълбочината на този проблем разкрива бездната между нас и Бога и показва трудността на духовната битка, която ни предстои – оличностяването на човека. Смисълът на общението в Църквата е да гради личности, а личността винаги носи Божественост. Оличностяването е устрем към Бога, породен от порива на любов. Любов, която намира своята пълнота в Евхаристийното единство – Бог-човек. Войнът Христов е постоянно влюбеният, стремящ се към изживяване на Господнята среща. Той елиминира трудностите на земното и понесен от полета на Любовта троши преградите на озлоблението в този свят. Войнът Христов изживява светата Литургия като реално присъствие във вечността, където пребивава Бог. Божествената вечност, която е мястото на действие на всяка една Литургия. И там, в интимността на диалога, той проси от Небесния Отец мира, така необходим за човешката общност. Проси премахването на нашите недъзи и вярва в преобразяването на човека към добро, така както и нашият Небесен Отец вярва в това.

Войнът Христов открива смисъла на своя живот тук на земята като обожение. Да, той се стреми да бъде бог по благодат и това не е дързост и наглост, а реалност напълно осъзната и потребна за него. Реалност, открита в светостта на сомна богоизбранници, тържествуващи в Небесната Църква. Реалност, разкрита в образа на светата Дева, която надмина ангелските чинове, с което показа, че човекът не е ангелоподобен, а богоподобен. Обожение, изискващо от нас изграждането на ипостас в глъбинната тайна на Евхаристията.

Богослужението е свършило, за да продължи отново във времето. Войната, вилнееща днес, вярваме скоро ще има своя край. Но духовният стремеж на човека не трябва да свършва никога, за да няма нови войни. Тази постоянност в духовността носи усета на Вечност в този труден наш свят. Дали е лесно да си Христов днес? | Списание Мирна, бр. 20

Текстът е писан по повод бомбардировките на НАТО в Сърбия през 1999 г.