Нажежена до бяло стомана

Розовото християнство – има ли го? Има ли цвят нажежената до бяло стомана и можеш ли да я погледнеш, за да определиш цвета ѝ. Като нажежена стомана християнството пронизва сърцето и го изпепелява. И човекът изплаква „Готово е сърцето ми, Господи, готово е!“. И в това е цялото християнство.

Съществуват обаче безброй подмени на християнството. Например религията на „благоденственото и мирно житие“ – това като че ли хармонично съчетаване на правилата с бита. В богослужението сърцето не гори, а примира. Светлината не ослепява, а гали.

Какво означава това?

Може би, че „блажени са примиращите, блажени са галените, мирните и безметежните“… Християнството падна на нашата планета като огромен астероид и я разсече на две. То пада в душата на всеки човек, на всяка нация, на всяка епоха и ги разсича на две. Едната част спокойно продължава да живее както е живяла по-рано, а другата започва да гори. И тази горяща душа изпълва всичко около себе си като зараза, като пожар, като поток или огнена пещ. Нажежената душа казва: „Христос ме мъчи. Блажени са измъчваните заради Христовата тайна. Блажено е пламтящото сърце, защото то е готово!“.

Оттук идва всичко; оттук израства монашеството, истинската аскетика, оттук са всичките ни безбройни кръстове, тук става и срещата, лице в лице със смъртта, тук е Христовият Кръст, Христовата Смърт.

Християнинът се кръщава с Христовата смърт.

Християнинът се венчава със смъртта.

Християнинът живее целия си живот редом със смъртта.

Няма да повтарям за хиляден път характеристиката на нашето време. Неговата гибелност е очевидна за всеки, който не е сляп. Всеки, който не е глух, чува подземните тътени на приближаващото земетресение. Но нашето време има една черта, чието констатиране може да се стори на някого парадоксално. Парадоксът е в това, че нашето безбожно и не толкова нехристиянско, колкото материалистично, нихилистично, рационалистично време е същевременно като че ли най-вече християнско и призвано да разкрие и утвърди в света християнската тайна. И този парадокс се доказва не от появата на някакви нови християнски направления, не от наличието на крупни богослови или пък от икуменическото движение, а от самата същност на нашата епоха с нейната гибелност и безпомощност.

Колко идеалистични ни се струват миналите векове! Колко стабилен и неприкосновен изглежда тогавашният живот, устройство, държавни граници, икономика, управление, мислене, колко установени ни се виждат философските системи, колко спокойно – темпото на живота, колко стабилни ни се струват професиите, здравото семейство, святата и неприкосновена частна собственост, мощта на църковния организъм… Триизмерното пространство изглеждаше ненарушимо, а законите на природата отрязаха пътя на всички чудеса. Прогресът на еволюцията бавно теглеше талигата си през планината, към общодостъпното човешко щастие, към точно премерената справедливост, към пресметливото братство на човечеството.

Този езически живот в по-груба или по-изтънчена форма нерядко проникваше и в християнското съзнание. Но ето че домовете ни започнаха да се люлеят и стените паднаха, а зад тях се оказаха не познатите улици, с които сме свикнали, а необятни руини, сред които бушуват всички ветрове на вселената. Животът се оказа кратък, нестабилен и не много скъпо оценен, а границите на държавата се изкорубиха и стесниха, въздушните замъци рухнаха и в човешката душа нахлу първобитният хаос. Вместо самоувереността на нашия живот и вярата в съдбата, към нас се втурна смъртта. Смъртта ни направи по-далекогледи, по-прозорливи; смъртта изтри всички шарки и причудливи рисунки на живота и ги замени с простата и единствена рисунка на КРЪСТА. Човечеството се събуди, огледа се и с удивление видя, че се намира на Голгота. И Голгота постепенно се оказва единственото място за човешката душа, защото всичко друго е разобличено, нереално, призрачно и недостатъчно сериозно. Епоха, в която човечеството стои в подножието на Кръста, епоха, в която човечеството диша чрез страдания и когато във всяка човешка душа Божият образ е унищожен, задушен, оплют и разпънат – не е ли това християнска епоха?

Има времена, когато можеш да бъдеш глух и сляп, но сега човек не може да не чува и да не вижда. Езичеството чувства как изгарят неговите ръкотворни идоли, то напряга последните си сили и издига нови божества. Наближава страшно утро – кой знае, може би последното утро в историята на човечеството и който не се събуди сега, няма да има време… Мъчително, изтезаващо, освобождаващо утро. В неговата светлина ясно се вижда издигнатият над света Кръст. Човекът се разпъва на Кръста. Не е ли това християнско време?

Илюзиите изгарят, изгарят езическите богове и нищожно малък е списъкът на това, което остава. Остава човешкият път, кръстният път. Остават смъртта, животът, любовта и честната истина… всичко останало изгаря. И този пожар прониква в недрата на нашето същество, изпепелявайки в тях езическите навици и вярвания. В отминалия езически свят на вчерашния ден, християнството постоянно търпеше върху себе си огромното влияние на езическата атмосфера. Векове продължи бавният процес на внедряване на коравия полуезически бит в християнската Църква и така ритуалът се оказва мъртъв регистратор на отдавна забравени пориви.

Разбира се въпросът тук не е в постните курабийки и не в това, че Тайнствата задължително се възприемат формално. Работата е много по-дълбока; много повече са съблазните, които от край до край са пронизали християнското съзнание, врязали са се в самия център на християнството и са разложили човешката му сърцевина.

Иска ми се да приведа най-поразителния пример. Ще говоря за монашеството. Даже не ми се налага да споменавам фактите на пълно езическо извращение, които могат да се видят в монашеството и това, че неговият истински смисъл е подменян с най-неукрасено и открито служене на света. За добросъвестния и любещ поглед е ясно, че монашеството не се определя от тези извращения. (…) Някои хора смятат, че православното монашество не може да бъде активно. Казват, че то е съзерцателно. Струва ми се, че това не е така. Във всеки случай не е така за последните векове на съществуване на православното монашество. Но още по-важно е друго: че делението на монашеството на две, на активно и на съзерцателно, е неправилно. По-скоро монашеството би трябвало да се раздели на три вида:

Отшелническото, съзерцателно монашество – то е съществувало винаги, но по неговия път вървят единици. Само в редки епохи на огромно напрежение тези подвижници могат да определят цяло течение в монашеството (пустинножители, стълпници, исихасти). Напрежението отминава, огънят изгасва и по този път продължават да вървят единици, които чувстват особено призвание.

Активното монашество, което е обърнато към света – в последните векове това монашество има извънредно малко представители. Неправилно е да го определяме като някакво потапяне в стихията на света и съприкосновение с християнската суета. Може би именно този вид монашество има особено силно усещане, че светът лежи в зло. А кой е този свят – светът, който Бог създаде и възлюби толкова, че отдаде единородния Си Син на смъртни мъки заради неговите грехове. И може би активното, обърнато към света монашество върви по този път именно защото обича Божия свят, обича Божия образ в човека и го прозира през греха и гнойта на историческата действителност.

И двата вида монашество имат за основна посока вечността; преодоляването на временното, Богообщението или непосредственото и истинско общуване с хората и света. И едното, и другото монашество достигат своето развитие и истинска висота само тогава, когато са ориентирани към Апокалипсиса и към есхатологията на идващото Христово царство; когато уважават не само своята пустиня и пещера, но и гостоприемните домове; когато не се боят да произнесат молитвата на първите християни: „Ела, Господи Иисусе!“. Мимолетността на света е изобличена. Измъченият в смъртна немощ Божи образ в човека извиква пламенна любов и готовност за служение или за жертва. Монахът без остатък отдава себе си в тази жертва, отрича се от себе си, от печалбата за себе си, от своето късче благополучие, от уреждане на собствената си душа, от светския начин на живот. Това е дълбокият смисъл на монашеския обет за нестяжание.

Не трябва да се мисли, че, заставайки на този път, човек се отрича само от някакви мечти за материално богатство, тоест от сребролюбието. Това се разбира от само себе си, но не е достатъчно. Трябва много повече – човек да стане измет за този свят, да се отрече от придобивките, от това да пази духовния си мир цял. Монахът не иска да спечели своето „Аз“; нещо повече – той е слуга и е на работа. Неговият дух, най-святото, което има, неговата молитва, всичко докрай той иска да бъде само оръдие в Божията ръка и камък за Божия градеж.

Идолите се сгромолясват и изгарят – идолите на плътската похот, на чревоугодието, сребролюбието, култът към собственото семейство, собственото изкуство, творчество, надеждата на собствения път и благополучие, благолепният начин на живот. Всичко е изобличено. Човекът е като трева, а дните му – като цвят… Не съществува нищо, освен любовта и молитвата: „Ела, Господи Иисусе!“.

Вече казах, че на подобна основа на апокалиптичните и общохристиянски настроения могат да израснат споменатите два типа монашество. Но не те характеризират монашеството на последните векове. През последните векове съществуваше един междинен тип на така нареченото общежитийно монашество. То отвежда човека от този свят с неговите грехове и скърби, огражда го с бели стени, но не го довежда до пустинята, до пещерите, до самотното състояние пред Бога. Има един точен паралел на този тип монашество в светския живот – семейството. Колкото и да е странно, в просторечието ние често чуваме, че пред човека стоят два пътя: семейството и монашеството. И излиза, че те като че ли могат да се заменят един с друг. Но всъщност това е съвършено невярно. Монашеството се опира на есхатологията, а семейството израства на природните и подзаконови корени на материалния свят. Обетът за целомъдрие много често води в монашеството хора, които нямат семейства и не строят личен живот, но без да са осъзнали, че такъв личен живот никак не може да се съчетае с апокалипсиса. В основата на семейството лежи също извънредно силен инстинкт: свиването на гнездо, организацията и строителството на собствен живот, често отделен от света със стени, заключен с тежки катинари. Човекът си строи „начин на живот“ и се грижи не само за своето материално благополучие, но и за нравствената чистота, за вътрешното благолепие. Семейният човек огражда своята килийка от външната мръсотия, от всяко замърсяване, той я пази и твърди, че в нея противопоставя своето лично семейно-колективно на всяко външно „те“.

И ето какво е странно – хора, които искрено приемат обета за целомъдрие, само частично се отказват от това, което принуждава хората да създават семейства: те не приемат плътската любов и раждането на деца, но приемат всичко останало, свързано със семейството – само че с начина на живот на „духовното семейство“. Те също се стремят да се скрият зад високи стени, където да не прониква мръсотията и скръбта на света. Те строят определен вид духовно семейство и го ограждат и пазят от всяко посегателство, като че ли е някаква светиня. Те много работят и се отричат от лична изгода и полза в името на общото… Понякога е трудно да вдигнеш ръка и да извисиш глас срещу такава прекрасна идея за монашеско семейство и за благолепие в светлия манастир. И вътрешният ни глас ни призовава към въздържание в тази област.

Има времена, когато казаното не може да бъде очевидно и ясно, защото самият въздух езичества и съблазнява с идолско очарование. А ти се иска да изкрещиш: Пуснете зад вашите бели стени безпризорните малолетни крадци, разчупете вашия уставен ред с вихъра на външния живот, унизете се, опустошете се, умалете се!… И колкото и да се принизите, колкото и надолу да слезете, нима това може да се сравни с умалението, със самоунищожението на Христа! И не само на Голгота, на позорния Кръст, а във Витлеемската ясла, когато ангелите пееха: „Слава на Бога във висините!“. Така приемете обета за нестяжание, в цялата му опустошаваща суровост. Изгорете всеки уют, даже манастирския, изгорете сърцето си, за да се откаже то от удобството и тогава кажете: „Готово е сърцето ми, готово е“!

Да, има времена, когато казаното не може да бъде очевидно… и самият въздух езичества. Но нашето време, то наистина е християнско в самата си страдаща същина. То разрушава всичко здраво и устойчиво в сърцата ни, което е осветено от вековете… и затова ни е скъпо. То ни помага действително и докрай да приемем не „образа“, а „безобразието“ на живота. Да приемем не манастирските стени, а пълното отсъствие дори на най-малката преграда от света, от неговата болка, от установения му живот. Ние приемаме смъртта и гибелта, кръста на християнството, неговия огън, самоотричането и самоотдаването, християнската есхатология, апокалипсиса. Приемаме ги. Накрая нека споделя, че не бих искала всичко казано тук да се отнася изключително за монашеството и за неговите пътища в съвременния свят. В монашеството всички противоречия стават само по-контрастни.

Откъс от Готово е сърцето ми на Майка Мария (Скобцова), „Омофор“, 2016, превод: Илиана Александрова

*Заглавието е от редакцията.