Изкуството на първите векове

Повечето от паметниците на свещеното изкуство от първите векове, особено тези от източната част на християнския свят, са били унищожени от иконоборците, по-късно от кръстоносците, отчасти и просто от времето. Това, което е останало, са най-вече фрески, предимно в Рим¹. Ето защо не знаем как точно са изглеждали първите икони на св. Богородица и на Иисус Христос. Но и малкото, което е оцеляло от първохристиянското изкуство, ни дава основание да предполагаме, че първите изображения не ще да са били натуралистично изкуство, свойствено за онази епоха, а по-скоро изкуство ново и специфично християнско. В. Н. Лазарев² пише: „Свързано с античността, по-точно с късните ѝ одухотворени форми, това изкуство още от първите векове на своето съществуване е имало ред самостоятелни задачи. Християнското изкуство ни най-малко не е християнска античност, както мислят някои автори.

Новата тематика на ранното християнско изкуство не е външен факт, а отражение на нов мироглед, на нова религия, на принципно различно разбиране за действителността. Новата тематика не може да се облече в старите антични форми. Тя изисква стил, който най-добре да въплъти християнските идеали. Творческите усилия на християнските художници са били насочени към детайлно разработване на този стил”. Опирайки се на изследванията на други учени, Лазарев подчертава, че в рисунките от катакомбите този нов стил вече е развил основните си характеристики. Посредством това изкуство християните се опитват да предадат не само видимото за човешкото око, но също и невидимото, сиреч духовното съдържание на изображаемото.

За да изрази учението си раннохристиянската Църква е използвала и езически символи, и някои теми от гръцката и римската митология, също и форми на изкуството от гръцката и римската античност, като ги изпълва с ново съдържание, което променя и самите форми. Днешният християнски образ, както и цялото човешко творчество, се определя от онзи преврат, който християнството внесе в света. С появата на новия човек се появява и съответстващият нему нов образ. Християнството създава свой собствен начин на живот, свой собствен поглед върху света, свой собствен „стил” в изкуството. В противовес на античния възглед за света и за живописното изкуство, възниква друго разбиране за изкуството, ново художествено виждане, което се сблъсква с мирогледа на античното изкуство. Този решителен разрив е предизвикан от самия живот, от необходимостта да се усвои полученото откровение, да се противопостави на ересите, които нарушават пълнотата му.

Изкуството на катакомбите е преди всичко изкуство, което учи на вярата. Повечето от сюжетите му, както символични, така и преки, съответстват на свещените текстове: тези на Стария и Новия Завет, както и на литургични и светоотечески текстове. Наред с преките изображения³ езикът на символите също се разпространява доста широко и играе важна роля в първите векове на Църквата. Този символичен език може да бъде обяснен, на първо място, с необходимостта от изразяване посредством изкуството на истини, които не може да бъдат представени пряко. От друга страна, главните християнски тайнства остават скрити за оглашените до определен момент, според правилата, установени от отците и основани на Свещеното Писание.

Св. Кирил Йерусалимски (IV в.) споменава за символични изрази, които трябва да се използват при обучението на новопокръстените, „понеже на всички е разрешено да чуят Евангелието, но славата на Благовестието принадлежи само на посветените в Христа”. Ето защо Господ е говорил с притчи на неспособните да чуят, а след това, насаме, обяснява тези притчи на учениците Си. Св. Кирил продължава: „Затова което за посветените е блясък на славата, за онези, които не вярват, е ослепително… Никой не обяснява тайнственото учение на Отца и Сина и Светия Дух на езичника, и дори на оглашения не говорим открито за тайните, но изразяваме много неща по скрит начин, например чрез притчи, така щото тези, които не знаят, да не пострадат”⁴. Така смисълът на християнските символи се е разкривал на оглашените постепенно, според степента на подготовката им за кръщение.

От друга страна, отношенията между християните и външния свят също изискват известен условен език. Не е било в интерес на християните да излагат светите тайни на показ пред външните в окръжаващия ги и враждебно настроен езически свят. Първите християни са използвали преди всичко библейски символи – агнец, Ноев ковчег, и т. н. Но след като в Църквата започва навлизане на езичници, тези символи вече не са достатъчни, тъй като езичниците често не ги разбират. Ето защо Църквата приема и някои езически символи, способни да предадат отделни страни от учението ѝ. Изчиствайки ги от езическото съдържание, Църквата дава на тези символи ново значение, така че те да могат да възвърнат първоначалния си смисъл. По този начин те вече са могли да станат израз на извършващото се дело на спасението. Така с цел по-доброто усвояване на учението ѝ от придошлите езичници, Църквата използва някои митове от античността, които в определена степен са близки на християнското учение.

Ще дадем няколко примера, които да илюстрират целта на това изкуство, неговия смисъл и съдържание, и оттук и значението и смисъла на изкуството в Църквата въобще. Освен редките непосредствени изображения на Христос, намираме и голям брой символични образи, както рисувани в катакомбите (фиг. 1), така и резбовани с дълбока или плитка резба по барелефи и саркофази. Първата измежду тези рисунки е изображението на добрия пастир, което се появява още през I век. Намираме няколко такива изображения в римската катакомба Домицила (Domitilla). Това изображение е тясно свързано със символа на агнеца и основано на библейски текстове: например, пророк Иезекиил (гл. 34) и Давид (Пс. 22) представят Израил като стадо овци, чийто пастир е Господ Бог. Говорейки за себе си, Христос обобщава този библейски образ: „Аз съм добрият пастир” (Иоан 10:14), или „Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев” (Мат. 15:24). Християнството приема този иконографски тип и му дава определено догматическо съдържание: добрият Пастир – въплътеният Бог – взема върху Си изгубената овца, сиреч падналата човешка природа, човечеството, и го съчетава с божествената Си слава. Не Христовата историческа личност, а делата Му се обясняват в тази сцена. Този образ в никакъв случай не трябва да се уподобява с образа на юношата Христос – Емануил.

Друго символично изображение на Христос е взето от древната митология: сравнително рядкото изобразяване на Христос като Орфей, с лира в ръка и заобиколен от животни. Този символ се среща често в произведенията на древните автори, започвайки от Климент Александрийски. Както Орфей е укротявал дивите зверове с лирата си и омагьосвал планини и дървета, така и Христос привлича човеците с божественото Си слово и подчинява силите на природата. Дори тези сюжети на пръв поглед да изглеждат чисто декоративни, те носят скрит смисъл, като лозата например, която често се среща в изкуството на първите векове. Това очевидно е пренасяне на думите на Спасителя: „Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо”. (Иоан. 15:4-5) Тези думи и този образ имат както еклезиологичен, така и свещен смисъл. Лозата и пръчките изобразяват Христос и Църквата: „Аз съм лозата, а вие пръчките”⁵. Но образът на лозата най-често се допълва от гроздове, бране на грозде или птици, кълвящи гроздето: в този случай лозата напомня на християните главното тайнство – Евхаристията. „Гроздето дава вино, както Христос пролива кръвта Си”, казва Климент Александрийски⁶. Тези, които берат гроздето, и птичките, които ядат от него, са християнските души, питаещи се с тялото и кръвта Христови. В Стария Завет лозата, донесена от пратениците на Мойсей от Ханаан, е символ на Обетованата земя. В Новия Завет тя е символ и на рая, на обетованата земя за тези, които се причастяват с кръвта и тялото Христови, сиреч членовете на Църквата. Лозата продължава и днес да се използва в изкуството на Православната църква като декоративен елемент и има същото символно значение.

Един от най-разпространените символи през първите християнски векове e рибата⁷. Изключително важният смисъл на рибата в евангелското повествование обяснява използването на този символ от християните. Самият Христос нееднократно го използва. Езерото, корабът, рибарите, препълнената с риба мрежа неслучайно оформят рамката на толкова много евангелски сцени. Когато говори на рибари, естествено е Той да използва образи познати и разбираеми за тях; при събирането на учениците Си – бъдещите апостоли, Той ги нарича „ловци на човеци” („Вървете след Мене и Аз ще ви направя ловци на човеци” (Мат. 4:19; Марк 1:17). Той сравнява небесното Царство с мрежа пълна с много и различни риби. Образът на рибата се използва още и като символ на небесни блага. (Мат. 7:9-11, 47-48; Лука 5:10). Образите на рибаря и рибата, представящи проповедника и новопосветения са напълно понятни.

Има и други причини за широкото разпространение на този символ в християнството. Най-съществената от тях е тайнственият смисъл на петте букви, съставящи думата риба на гръцки език ἰχθύς⁸. Този образ се среща навсякъде: по стенописи, саркофази, погребални надписи, на различни предмети. Християните дори са носели малки рибки на врата си – метални, каменни или седефени с надпис „Спаси ни” или „Спаси”⁹. На широко разпространеното изображение на рибата съответства и литературната употреба на този символ – като надгробни надписи или в творчеството на християнските писатели¹⁰. Важността на този символ за християните от първите векове е била толкова голяма, че те доста дълго време са криели значението му, за разлика от другите символи, дотолкова, че до ІV век никой автор не дава изчерпателно обяснение, доколкото съдим от наличните паметници.

Първото и основно значение на рибата-символ е самият Иисус Христос. Някои древни автори наричат нашия Господ „небесна риба”, (ἰχθύς).Откриваме и образа кораб, символ на Църквата, носен от риба: църквата почива на Христос, нейния основател. За да се изобрази Христос сред християните, съединени с него чрез кръщението, са се изобразявали малки рибки, заобикалящи по-голяма риба. „Ние сме малките рибки”, пише Тертулиан, „ние във водата се раждаме като нашата риба (ἰχθύς οὐράνιος) Иисус Христос и можем да бъдем спасени само като пребъдваме във водата”¹¹. Така символизмът, носен от рибата, ни води към друг символизъм, този на водата, сиреч кръщението.

Това, което е специално подчертано в изображенията и в писмените творения, използващи символа риба, е евхаристийното му значение (фиг. 2). И наистина всеки път, когато се изобразява Евхаристията, независимо дали като трапеза, като извършване на самото тайнство, или просто като символ, рибата присъства неизменно редом с хляба. Това е факт. Впрочем риба никога не се употребява при тайнството Евхаристия. Тя само показва значението на виното и хляба.

От писмените паметници по-особено значение имат два надгробни надписа, намерени в два противоположни края на християнския свят – във Фригия и в Галия, и двата са от второто столетие. Първият е на св. Аверкий, епископ Йераполски, който се почита от Църквата като „равноапостолен” (22 октомври). Този надпис включва текст написан от самия светец, човек пътуващ често, бил в Рим, пропътувал Близкия изток. „Вярата ме водеше навсякъде, пише той. – Навсякъде ме хранеше с прясна чиста риба, хваната от свята девица; постоянно хранеше приятелите с тази риба; тя предлагаше и прекрасно вино, на което служи, вино смесено с вода и хляб”¹². Тази риба, хваната от девица, е Христос, а хлябът и виното, смесено с вода, вече показва нашата днешна евхаристийна практика.

Другият надгробен надпис, намерен във Франция, е този на Пекторий Отунски (Autun). Това е акростишна поема на гръцки, където първите букви съставят думите ΙΧΘΥΣ ΕΛΠΙΣ, сиреч Иисус Христос, Син Божий, Спасител, Надежда. Във „вечните струи на мъдростта, даваща съкровища”, в „божествените води, обновяващи душата”, „божественият вид небесна риба (ούράνιος) … получава безсмъртен живот”. Поемата кани читателя да приеме благата храна, медът от Спасителя на светиите и да яде рибата, „която държиш в дланите на своите ръце“¹³. Навсякъде, от Рим до Ефрат св. Аверкий вижда не само една и съща вяра и едно и също тайнство, но и общото изображение и общия символ, в който учението и ритуалът се смесват – символа на рибата. Надписът на Пекторий говори за същата практика в другия край на християнския свят, в Галия. Така двата паметника показват, че символът на рибата е широко разпространен и характерен за цялата Църква.

Друг много разпространен символ на Христос, срещан в катакомбите от първи век, е агнецът. Ще се върнем към този символ и когато говорим за гоненията през VII век. Сега само ще споменем, че агнецът, както и рибата, бидейки предимно символ на Христос, може да представлява и християните като цяло, и на първо място апостолите. Агнета, пиещи вода от планински извори, представляват християните, пиещи живата вода от евангелското учение, а когато е имало изобразени две агнета – това символизира Църквата на юдеите и на езичниците. Бидейки главният символ на Христос, агнецът заменя прекия образ на Спасителя още дълго време, дори и в историческите изображения – Преображение или Кръщение, където не само Христос, а и другите участници в събитието – Йоан Кръстител и апостолите – също са изобразени като агнета. Св. Богородица е изобразявана в катакомбите почти толкова често, колкото Христос.

Но докато Христос се изобразява символично, св. Богородица е винаги изобразена пряко и непосредствено. По откритото досега можем да заключим, че от ІІ век тя се появява в разнообразни иконографски сюжети. Например в поклонението на влъхвите, в Благовещение (катакомбата Присцила), или в Рождество Христово (катакомбата св. Севастиян, IV век). Често е изобразявана сама, в поза оранта, с молитвено вдигнати ръце. Това изображение подчертава ролята ѝ на молителка към Бога за Църквата и за света. В тази поза тя се среща често по дъната на свещените съдове (фиг. 3) от катакомбите.

Често може да се види и в обкръжението на светите апостоли Петър и Павел или други апостоли, или пък заедно с майка си св. Анна. Една от сцените, където тя играе особена роля, е покло#нението на влъхвите. Сцена, доста често изобразявана през първите християнски векове, тя е била и празник, отбелязван богослужебно от Църквата – традиция запазена и до днес в западните изповедания. В Православната църква този някога отделен празник днес се отбелязва заедно с Рождество Христово. В римските катакомби десет или дванадесет изображения на поклонението на източните мъдреци се датират от II до IV век. Богородица е винаги изобразявана седнала с Младенеца в скута си, като заедно с божествения си Син приема поклонението на мъдреците, с което се подчертава достойнството ѝ като Божия майка.

Тази иконографска тема е тясно свързана с наболелия по онова време въпрос за ролята на езичниците, сиреч на не-юдеите, идващи в Църквата. Това днес за нас не е проблем, но в първите векове въпросът за езичниците, които влизат в Църквата, в дома Израилев, за чието спасение е дошъл Христос, е стоял с особена острота. Той е бил пробен камък дори и за апостолите (Деян. 11:1-4, 17-18), бил е обсъждан на Апостолския събор (Деян. 15) и е играл важна роля в живота на първите християни (напр. Деян. 6:1). Изображенията хвърлят светлина по този въпрос. Мъдреците, дошли да се поклонят на Христос, са всъщност предшествениците на народите, първите плодове на Църквата от езичниците, т. е. от не-юдейската църква.

Ето защо християните от първите векове посредством изображенията подчертават мястото в Църквата на християните измежду езичниците и законността на служението им редом с християните от Израил¹⁴. Наред с изображенията на Христос, преки или символични, както и на св. Богородица, в катакомбите има образи и на апостолите, пророците, мъчениците, ангелите, т. е. цялото разнообразие на християнската иконография.

Един много характерен пример, който ще ни помогне да разберем по-нататъшното развитие на християнското изкуство, е най-старото известно ни изображение на св. Богородица с Младенеца. Тази фреска от катакомбата Присцила (фиг. 4), рисунка от ІІ век, е изцяло елинистична по форма. За да се разбере, че тази жена с дете е св. Богородица, се е прибягнало до външни знаци: изображението на старозаветен пророк до нея и звезда над главата ѝ. Тук срещаме същия принцип, както и при иносказателните изображения на Евхаристията, за което вече говорихме. Един детайл само – и рисунката се изпълва с коренно различно съдържание, издига се на ново смислово равнище, като че ли отвътре осветена от спасително съдържание. Тук също: за да се покаже, че това не е просто жена с дете, а Божията майка, външните знаци – пророкът и звездата – са необходимост. Пророкът държи в лявата си ръка свитък или малка книга с пророчество, а с дясната си ръка сочи звездата над Богородица. Дали това е пророчеството на Исаия: „Няма вече слънцето да ти служи за дневна светлина, и сиянието на месечината – да ти свети; но Господ ще ти бъде вечна светлина, и Бог твой – твоя слава”. (Ис. 60:19) – защото звездата е наистина символ на небесата и на неземната светлина. Или това е пророк Валаам, който говори: „Изгрява звезда от Иакова, и се издига жезъл от Израиля” (Числ. 24:17). Св. Богородица носи покров на главата си – знак, че става дума за семейна жена, каквато тя е била по своето обществено положение. Това покривало е изключително важна характеристика за историческа достоверност, белег, който е част от православната иконография на Божията майка. Рисунката има както символическа, така и историческа стойност.

Това съчетаване на историческата достоверност със символите стои в основата на християнското църковно изкуство. По това време художественият език на Църквата, както и догматическият ѝ изказ, все още нямат тази точност, чистота и прецизност, която е налице през следващите векове, която и днес ни позволява да познаем св. Богородица без да има непременно пророк, сочещ към нея. Художественият език е бил в процес на формиране и фреските от катакомбите илюстрират добре първите стъпки на този генезис.

В изкуството на катакомбите намираме не само основния принцип на свещеното изкуство, но също и външния му вид, или поне на най-общите му черти. Както вече казахме, непредубедената наука поддържа тезата, че в катакомбите от първите векове се появява нов стил с християнска насоченост, чиито съществени белези оттук нататък ще станат характерни за изкуството на Църквата. Повтаряме, че това изкуство изразява преди всичко учението на Църквата и съответства на свещените текстове. Неговата цел не е да отразява ежедневния живот, а да го обясни и освети с новата евангелска светлина. Никъде в катакомбите не се срещат изображения с битов, анекдотичен или психологически характер. Не е било възможно това изкуство да отразява ежедневието на ранните християни.

Например в катакомбното култово изкуство не се откриват изображения, които да представят честите гонения или многобройните мъченичества от онова време. Християнските художници, живели по времето на Нерон или Диоклетиан, несъмнено са били свидетели на кървави сцени в амфитеатрите – подвизи на християни, които са били слава и утешение за членовете на Църквата. Би било естествено да се види подобно увековечаване на онези велики дни, когато борбата на християните срещу езическите богове стига своя връх. Но до днес в катакомбите не е намерена нито една сцена на мъченичество.

Същото важи и за произведенията на великите светци от това време. Св. апостол Павел например в посланията си поучава, изобличава заблудите, пороците и т. н., но само веднъж мимоходом и без всякакви подробности споменава за страданията, които сам той е преживял (2 Кор. 11:23-27). Ето защо не трябва да се изненадваме, че не намираме подобни свидетелства в това изкуство. Много по-късно, когато са прекратени гоненията, и страданията на християните са вече история, понякога се срещат подобни изображения.

В същото време обаче това изкуство не е откъснато от живота. То не само говори с художествения език на времето си, но е тясно свързано с действителността. Тази връзка е не само в едни или други епизодични образи, както е в светската живопис, а в отговорите, които дава на ежедневните въпроси на християнина.

Съдържанието на тези отговори е в пресъздаването на молитвеното състояние на изобразяваните лица, в тяхното предстояние пред Бога в различните житейски ситуации. Молитвеното им състояние се предава преди всичко чрез жеста оранта, древната молитвена поза, особено разпространена през първите християнски векове и станала символ на молитвата в изкуството.

В римските катакомби се срещат множество фигури в тази поза, олицетворяващи молитвата или молещата се Църква¹⁵. Това молитвено състояние става лайтмотив на най-различни и често драматични сюжети, като например жертвоприношението на Авраам или пророк Даниил в лъвовата яма (фиг. 5). Драматизмът на изобразената ситуация не е толкова самият момент на жертвоприношението, а вътрешното, духовното състояние на лицата, сиреч състоянието на молитвеност. Така християнинът, който винаги трябва да е готов да изповядва вярата си чрез страдание, постоянно е имал пред себе си пример на вътрешно предстояние пред Бога, което той е трябвало да съхрани завинаги. Изобразявало се е това, което утешава, дава сили и учи, а не онова, което би отблъснало или уплашило.

Другото, което носят тези изображения, е учението за спасение. Принасяният в жертва Исаак е бил спасен, също както Ной и Даниил, а това предобразява и нашето спасение. Освен молитвата се представя и труда, с цел да се покаже очистващото му значение и да напомни на християните, че всяка човешка дейност трябва да бъде за слава Божия. Не става дума за епизод от някаква конкретна дейност, а за самата човешка деятелност като такава – например някакъв занаят. Виждаме жена да продава билки на сергията си, лодкар да товари амфори, носачи да разтоварват кораб, хлебар, лозар, каруцар, заети с работа бъчвари и т. н.

Друга характеристика на християнското изкуство от първите векове е сведеният до минимум брой детайли при постигната максимална изразителност. Такъв лаконизъм и пестеливост на изразните средства, съответства на лаконичния и сбит характер на евангелското повествование. Евангелието отделя само по няколко реда на събития, които преобръщат историята на човечеството. По подобен начин и свещеното изображение представя само най-същественото. Подробности се споменават само ако са от решаващо значение. Тези черти ни водят към класическата форма на православната иконография. От онова време, та до днес, рисуващият е трябвало да придава на работите си голяма простота, чийто дълбок смисъл е разбираем само за духовно посветеното око. Художникът очиства своето изкуство от всякакви елементи на индивидуалното; той остава анонимен (творбите никога не са се подписвали), а първата грижа е била да се спази Преданието. Той е трябвало да се откаже от естетическото наслаждение и самодоволството и да използва цялата красота на видимия свят, за да предаде духовната реалност. И наистина, да се придаде духовно изражение на телесните очи е нужна не някаква мъглявост, а точно обратното – точност, яснота, прецизност, по подобие на светите отци, които използват особено ясни и силни изрази, когато говорят за света на духовното. Християнският художник постепенно се освобождава от натуралистичното изобразяване на пространството, толкова характерно за римското изкуство от онова време. Християнският художник не отразява нито дълбочини, нито плитчини в произведенията си. Вместо да представя сцени, които зрителят може да наблюдава отстрани, но в които не участва, християнското изкуство изобразява персонажи, които са взаимнообвързани помежду си посредством общия смисъл на образа, но и свързани с вярващите, които ги съзерцават.

Както вече споменахме, образите са винаги обърнати с лице към зрителя и му предават своето молитвено състояние. Основното в изображението не е толкова взаимодействието на показаните лица, колкото тяхното общение със зрителя.

Както се вижда, символизмът на тази епоха не е някаква абстрактна и произволна игра на думи и понятия. В него откриваме стройна система на изразяване, проникната в целостта си и във всеки отделен детайл от благовестието за тайната на спасението. И този символен език е изпълнил добре ролята си, понеже е научил на християнство хиляди, образовайки ги и водейки ги във вярата. Точно на този, сега непонятен и несъвременен език са се възпитавали светците от онова време, от кръщението си до завършека на своето свидетелство, увенчавано с мъченически подвиг. Виждаме, че през първите векове на християнството изобразяваните предмети са или чисти символи, като рибата, лозата, или исторически сцени, които също служат за символи – например възкресението на Лазар – символ на бъдещето всеобщо възкресение. Всички тези символи, веднъж изнамерени като изразна форма и възприети от цялата Църква, не са били повече изменяни и са използвани от целия християнски свят. Те стават част от общия символичен език, достъпен и разбираем за всеки християнин, независимо от неговата национална или културна принадлежност.

От огромния брой паметници на ранното християнско изкуство се спряхме само на няколко примера. Те показват дълбоко промислена методология на проповядване и на религиозно възпитаване. Изкуството на първите християни е било изкуство литургично и догматично. То въплъщава вярната духовна насоченост, то е истинско духовно ръководство. Твърденията на някои учени, че църковното изкуство се е зародило извън Църквата, или че не е имало значение до III или IV век, не могат да бъдат приети сериозно¹⁶. Вярно е всъщност точно обратното: това изкуство отразява общото църковно ръководство и строгия контрол върху работата на художниците. Нищо в него не е оставено на случайността или на прищевките на художника. Всичко е концентрирано върху изразяването на учението на Църквата. С първите си стъпки Църквата започва да разработва художествен език, който да изразява същата истина, възвестявана и от езика на свещеното слово.

По-късно виждаме, че този език, както и богословското изразяване на християнското учение, ще става все по-специфичен с течението на църковния живот и ще се превръща във все по-съвършен и точен инструмент на благовестието.

Красотата на изкуството от първите векове на християнството се състои преди всичко във възможностите, които то крие: пълнотата на значението му все още не е осъществена, но обещава безпределно усъвършенстване. Нека обаче не забравяме, че катакомбното изкуство е само едно от най-добре запазените разклонения на ранното християнско изкуство, по-точно гръкоримското разклонение.

Характерна черта на гръко-римското изкуство от тази епоха е неговият натурализъм, т. е. стремеж точно да възпроизведе видимите обекти. Разгледаните примери показват до каква степен християнското изкуство се освобождава от този натурализъм. Техниката на гръко-римското изкуство е притежавала високо съвършенство – и тъкмо това наследяват християнските художници. Благодарение на това първохристиянското изкуство се отличава със свежестта и изяществото, присъщи на античното изкуство.

Освен гръко-римското разклонение на християнското изкуство съществуват и други. Така например фреските от III век от християнската църква в Dura Europos имат определено източен характер, чиито съществени черти са изяснени от Андре Грабар в описанието му на езически храм от същия град: „Скъсено пространство, плоски фигури със силно подчертани контури, всички глави са в една линия, тела безплътни и безтегловни, фигурите се движат с лице към зрителя – с една дума, експресивно изкуство, което не търси подражание на това, което вижда окото, или пък дава илюзия за реалната действителност”¹⁷. Тези елементи на източното изкуство са широко използвани от християнството. Някои други паметници и определени белези позволяват да предположим, че християнското култово изкуство е било не по-слабо развито в Източната Римска империя, отколкото в Западната. Във всеки случай, когато в 330 г. е основан Константинопол, християнското изкуство, както в Рим, така и в Източната част на империята вече е имало дълга история.

Из Богословие на иконата на Леонид Успенски, „Омофор“, 2006, превод: Владимир Генов

Бележки