История на православните военни храмове в София, града на Премъдростта Божия. Кратки бележки – III част

История на православните военни храмове в София, града на Премъдростта Божия. Кратки бележки – I част

История на православните военни храмове в София, града на Премъдростта Божия. Кратки бележки – II част

Един от гарнизонните свещеници от началото на ХХ в., Апостол Георгиев, когото споменах по-горе в текста, е служил в храм „Св. София“, но от това не може да се направи извод, че църквата е ползвана за военни нужди. Най-малкото защото по това време вече е започнала нейната реставрация.

Друг храм на територията на София, в който са извършвани духовни треби за армията, е „Св. Пророк Илия“ в село Княжево. Храмът е построен през 1896 г. и до възстановяването на храм „Св. Евангелист Лука“ през 1929 г. е бил единственото духовно средище в околността. Още от времето, когато се формира Българската земска войска, Княжево се очертава като любимо място за „военен лагер“ на кавалеристите от Софийска конна сотня № 1 (впоследствие „Собствения на Негово Царско Височество Конвой“)¹, на юнкерите от Военното училище, както и на Телеграфната рота, чийто гарнизон е селото². Това предполага в случай на духовна нужда да бъде ползван храмът „Св. Пророк Илия“ или манастирът „Св. Св. Кирил и Методий“ в Горна баня. Най-сигурно предположение за неговото ползване може да се изкаже след откриване на Школата за запасни подпоручици през 1901 г.³ В сградата, където е настанена тази школа, няма изграден параклис, а по намерени свидетелства в храма е пял хор, съставен от школници, което може да предполага използването му за нуждите на самата школа⁴. Повече информация, отнасяща се до този въпрос, предстои да бъде проучена и открита.

Интересна е историята на друг военен храм, намиращ се на територията на имот, бивша собственост на руските военно-инвалиди в кв. Княжево. Неговият външен вид и вътрешно устройство наподобяват тези на храм-паметник „Св. Александър-Невски“ в с. Чарган. Историята му е тясно преплетена с пристигането на първите руски бежанци, бягащи от Гражданската война, избухнала в Русия след болшевишката революция от октомври 1917 г. Съдбите на милиони хора ще се променят завинаги и голяма част от тях ще извървят трудния път на емиграцията извън родината си. Тези, които бягат от войната, разрушението и насилието до 1922 г., са настанявани в лагери край Цариград (под окупация на войските от Съглашението), остров Лемнос, Галиполи и т.н. По време на моето проучване не стигнах до конкретен писмен документ, който да укаже защо и от кого България е приела тази нелека задача, особено в контекста на бежанците, идващи от Македония и Западна Тракия, както и икономическата ситуация след края на Първата световна война и репарациите, които трябва да изплатим. В един от документите, които проучих, се говори, че нашата страна е очаквала да запази Западна Тракия, но отново без да се споменава от кого идва това очакване. Вероятно в контекста на мирните преговори и усложнението на обстановката в Русия страната ни е естествен пристан за предстоящата бежанска вълна. Първи сведения за руски бежанци намираме в едно вестникарско каре, отпечатано в столичен ежедневник на 6 юни 1919 г.⁵, последвано от още едно съобщение от 9 юни⁶, в което се съобщава, че Св. Синод⁷ ще се притече „на помощ на руските бежанци, дошли в страната, и за целта ще бъде използван фондът, основан когато Русия обяви войната⁸, в полза на ранените руски войници, от който фонд има значителна сума неизразходвана….“ и по този начин, заедно със „Славянското дружество“⁹, ще стане една от организациите, които във времето активно ще подпомагат „Руската помощна акция“. И така, за разлика от сърбите (първоначално отказват да приемат руски бежанци), българите безпрекословно приемат своите православни братя, изпаднали в беда¹⁰. Тук изпъкват имената на архимандрит Стефан (бъдещ екзарх)¹¹ и генерал-майор Асен Пападопов (председател на Комитета по делата на руските бежанци в България)¹², които със своя авторитет и пряка ангажираност ще подпомогнат руските бежанци да получат необходимата първоначална помощ, за да се интегрират и установят в страната. Някъде в този водовъртеж от събития се създава Съюзът на руските военно-инвалиди в България, който ще изгради още един от военните храмове на територията на гр. София – този на името на св. вмчк. Пантелеймон в кв. Княжево.

Историята на Съюза започва в началото на 1920 г., когато 3-и армейски корпус от Въоръжените сили на Южна Русия, под командването на генерал-лейтенант Яков Слащев, води тежки боеве с болшевиките на т.нар. „Перекопски провлак“ (Кримски полуостров). Предвид тежката ситуация той се разпорежда медицинска комисия да установи най-тежко ранените войници, които да бъдат евакуирани по море. Определени са 800 души, качени на руския търговски кораб „Петрь Великiй“, които след петдневни митарства в морето, неприети никъде, търпящи лошо отношение от страна на френския екипаж и лекаря на борда, акостират в пристанището на Варна. Там след тридневно очакване са свалени на брега и в най-студения месец от зимата (вероятно януари), са „карантинирани“ от френската администрация в сградата на изгорял хотел, оставен без прозорци и врати. Предвид нечовешките условия, всички (с помощта и на „бездействието“ от страна на охраняващите ги български войници), успяват да избягат, и използвайки умело върлуващата епидемия от тиф във Варна, влизат в местни болници, където се полагат необходимите грижи за тях, а през пролетта на същата година пристигат в София. Тук в бараките на Александровска болница се образува инициативна група за създаването на Съюза на руските инвалиди, която в състав от 24 души, го учредява на 26 декември 1920 г. в помещението на Руската военна мисия в София.¹³ Първоначалната цел на неговите създатели е българското правителство да го признае за законна организация, която представлява и защитава интересите на руските военно-инвалиди в страната.

В периода януари 1921 – май 1924 г. съюзът успява да събере средства от волните пожертвования на намиращите се в София руски бежанци, а впоследствие организацията се издържа финансово до месец април 1924 г. с помощта и на Съвета на руските посланици.

Със съдействието на Военното министерство инвалидите са настанени в казармените помещения в района на Княжево¹⁴, и след настаняването на кадетите от Николаевско-Алексеевското инженерно училище, една част от инвалидите, с помощта на г-н Планкерс¹⁵, през пролетта на 1921г. е преместена в наета по-голяма, самостоятелна вила с голям двор, в която постепенно са оборудвани различни работилници и селскостопански сгради. Инвентарът в стаите е събиран от местни интендантски части, както и от местния V Полицейски участък. През месец май същата година организацията се разраства и към нея се присъединяват клоновете от Плевен, Нова Загора, Долна Оряховица и Лясковец. До този момент Съюзът се издържа от благотворителност и средства, заделени от Съюза на руските посланици, но към началото на 1924 г. средствата са изчерпани и това кара полк. Дмитрий Абрамович да се обърне за помощ към генерал Пападопов, председател на Комитета по делата на руските бежанци. За наша чест ние сме единствената страна в Европа, която през юни 1924 г. определя обща месечна сума за издръжка на руски инвалиди¹⁶, които към този момент достигат близо 2 000 души¹⁷. Сумата не е голяма, но е гарантирана и прави сигурно месечното им препитание. Заради помощта, оказана в тези първи и тежки години от дейността на Съюза, на неговия Първи конгрес в България за почетни членове са избрани представители от духовния, политическия и военен елит на страната ни¹⁸. Любопитен факт е, че помещенията на македонското културно дружество „Св. Климент“ (Охридското македонско братство), къщата на С. Балтаджиев и къщата на братя Коцеви (Михаил и Йордан)¹⁹, които до 1929 г. са наети за настаняване на руски военно-инвалиди, е направен опит да бъдат одържавени за нуждите на общината – училище, амбулатория и читалище²⁰. През 1929 г. Съюзът прави постъпки пред местната Княжевска селска община и му е отпуснат един безплатен парцел в местния гробищен парк, в който безплатно са погребани военни ветерани от Руско-турската освободителна война, инвалиди и други руски бежанци, живеещи в Княжево²¹.

Тази разпокъсаност между инвалидите създава допълнителни препятствия в общуването между тях и се търси достатъчно голям парцел, който позволява изграждането на достатъчно на брой жилищни постройки, храм, библиотека, работилници и стопанска част, която да подсигури прехраната на около 100 души, постоянно обитаващи домовете на Съюза в Княжево. Пръв опит е направен на 10 февруари 1926 г., когато до Общинския съвет на Княжевската селска община е изпратено искане на Съюза да се предостави „един участък общинско место от 4 или 5 хиляди квадратни метра, безплатно или на минимална цена за построяване на жилище“²². Поради липса на толкова голямо общинско място, искането е отхвърлено. В началото на 1929 г. ситуацията по стечение на обстоятелствата поема в друга насока. От една страна, същата година изтича срокът на наемните отношения с наемодателите, които поради развитието на Княжево като курортно селище не искат да удължат престоя на инвалидите в къщите, в които са настанени, а от друга – след години на усилия и непрестанни контакти с представители на Лигата на нациите, тя се съгласява да отпусне заем на инвалидите в размер на 10 000 долара, който те да ползват за закупуване на недвижим имот. Ето защо в средата на месец април 1929 г.²³ председателят на Съюза се обръща към Комитета по делата на руските бежанци в България с молба българското правителство да даде своето съгласие от отпусканите от него месечни средства да се отдели сума, която да погасява годишната вноска в размер на 1 500 долара, както и допълнителна сума в размер на 5 000 долара, поискана да послужи за гаранция в случай, че отпуснатото не се ползва по предназначение. Затова те, чрез комитета, апелират за спешно съгласие от страна на Министерство на външните работи и изповеданията (МВРИ), за да получат обещаната сума. Като взема предвид обективните обстоятелства (покупката на имота значително ще съкрати месечните им разходи), комитетът изразява съгласие да съдейства пред МВРИ молбата да бъде удовлетворена. На следващата година резултатът от това одобрение е налице – на 25 март 1930 г.²⁴ Съюзът на руските инвалиди в България купува (на търг) от дружество „Родина“ имот с площ 2726 квадратни метра²⁵, в който са включени масивна двуетажна къща, масивна постройка от сутерен и етаж, две полумасивни постройки и др. Общата сума, платена за него, е 800 000 лв. и освен място за живеене, имотът е и „паметник на нашето пребиваване тук. Културна следа на благодарните руски инвалиди за гостоприемството“²⁶. По време на покупката на имота сградата на настоящата църква все още не е изградена. В началото на месец март 1932 г. е закупен и съседният имот²⁷.

В очите на християнина всеки болен, както и всеки нещастен човек заслужава пълно съчувствие. Войникът има особено отношение към болните и инвалидите вследствие от войните. Даже суровите и обръгнали в битки войници се смиляват и смекчават сърцата си при вида на болните и страдащите. Жилището на болните е жилище на нашата мъдрост. Не можем да върнем здравето на болния, но можем да го утешим със съвет и да му дадем отрада²⁸. Затова в своята архипастирска, проповедническа и благотворителна дейност руското военно духовенство обръща особено внимание на онези воини, които в една или друга степен са пострадали от болест, нараняване или са останали инвалиди за цял живот и им предоставя своето състрадание, духовна помощ и утеха, като отделя достатъчно внимание на служението си в болниците²⁹. С особена състрадателност се отнася към причинените от физическите болки душевни страдания, които нахлуват в душите на руските воини, оцелели в яростта на войната срещу свои и чужди. Запратени на хиляди километри от дома, болни или с различна степен на инвалидност, живеещите в инвалидните домове в страната ни са изпитвали своите моменти на душевна слабост. Затова е важно около болните да има свещеник, който с благи и топли думи да ги утеши и насърчи, да превърже „душевните“ им рани.

След като пристига в страната, през 1922 г. епископ Серафим (Соболев) полага усилия да се укрепи и заздрави духовната спойка между отделните руски духовни общини. Такава „духовна община“ за настанените в Княжево руски военно-инвалиди вероятно е изградена през 1923 г. с помощта на протойерей Георгий Голубцов³⁰. Той е преподавател по Закон Божиий на юнкерите от Николаево-Алексеевско инженерно училище, което по онова време също е настанено в Княжево. След преместване на училището в Нова Загора вероятно е сменен от свещеник М. Васильев. Това име се среща през 1927 г. във връзка с награда от РПСЗЦ (Руската задгранична православна църква), дадена му за „отлична и ревностна служба“³¹. За това име могат да се изкажат две предположения. Едното е, че то се отнася за протойерей Михаил Васильевъ, който поне до 1924 г.³² служи в руските православни общини около Константинопол (в който попада и руската посолска църква в Цариград). Във връзка с нейното закриване, съдейства по сделката за покупка на иконостаса ѝ за настоящия храм „Покров Богородичен – Всях скорбящих радост“ в София. По-вероятно е личността на издирвания свещеник (и след допълнителни проучвания от моя страна), да съвпада с името на протойерей Макарий Никифорович Васильев³³. Бивш генерал-майор от артилерията, той взема участие в Руско-турската освободителна война 1877 – 78 г. и е един от основателите на Съюза на руските ветерани от Освободителната война. Може да се предположи, че е в страната от 1923 г., защото го откриваме през следващата 1924 г. като част от делегация на Съюза на руските ветерани, която посещава наместник-председателя на Св. Синод³⁴. Не е известно кога и по каква причина е заменен, но в молба от 1928 г. срещаме името на следващия свещеник, който служи и утешава инвалидите – о. Василий Заханевич (Заханович)³⁵. Той е бивш подпоручик, артилерист, адютант на знамето, тежко ранен по време на Гражданската война в Русия. Като част от т.нар. „Корниловци“ е евакуиран в Галиполи, откъдето през 1925 г. пристига в България. До 1930 г. служи в Княжево, когато по молба на митрополит Евлогий през 1930 г. приема да замине и служи в гр. Санс, Франция. В периода 1930 – 1937 г. липсват конкретни документални източници и това дава възможност за спекулации с името на духовника, който служи в храм „Св. Вмчк. Панталеймон“. При издирване на неговото име трябва да се има предвид, че през 30-те години има малка, макар и незначителна „вълна“ руски духовници, които се насочват за служение към страни от Западна Европа. Т.е. най-вероятно е търсен „местен“ духовник, който или е бивш военен, или има опит и служба като военен свещеник. Той също така трябва да е познат и добре приет в средите на бившите руски военни (чието мнение е важно), и ако не живее в Княжево, е за предпочитане да е в селище наблизо. Затова предполагам, може да се предположи, че това отново е протойерей Георгий Голубцов. Вероятната негова замяна през 1937 г. с протойерей Николай Ухтомский³⁶ може да се обясни с влошеното му здравословно състояние³⁷.

Инвалидният дом в Княжево по своята същност е болнично заведение, в което са настанени бивши руски военно-инвалиди заедно с техни близки. Предвид традициите в руската армия след 60-те години на ХІХ в., в които те са възпитавани³⁸, изграждането на храм, който да задоволи духовните им потребности, е нещо, към което те се стремят и в началото на 30-години на ХХ в. успяват да постигнат. За пръв път решение за издигане на такава сграда е взето на 27 август 1932 г. от Инициативен комитет за създаване на Княжевския отдел на Съюза на руските инвалиди в България³⁹. По проект сградата на храма е описана като „салон-читалня“, но това не трябва да ни заблуждава, тъй като според по-късно свидетелство библиотеката към дома е разположена в една от другите сгради⁴⁰, което категорично определя тази сграда за богослужения. Адаптирането на сгради, строени с идеята да изпълняват определена утилитарна функция, а впоследствие да се използват за извършване на църковни треби, е познато явление в историята на православието и в църковната архитектура⁴¹. Изграждането предполага съобразяване с онези характеристики, които оформят храмовото пространство като „свещено място на особено Божие присъствие“ и „дом за молитва“⁴². Вероятно икономически причини налагат да се пристъпи към строителство на такъв тип сгради, като в случая първостепенно значение има местоположението. По проект сградата е едноетажна, има правоъгълна форма, с четири поддържащи колони във вътрешната част на салона. От външната страна на фасадата се вижда външен комин, изграден от тухли (който сега липсва). Ориентацията на сградата е в посока север-юг. От страна на улицата архитектът първоначално е оформил три арки, които ѝ придават приятен и уютен вид, и я отличават от общата визия на архитектурния ансамбъл в имота. Общата застроена площ е 133 кв.м. Изработеният проект носи дата 11 септември 1932 г. и на него⁴³ се вижда печатът на техника-домостроител М. Ролич, (чието име присъства и на други документи), вероятно нает да построи сградата. На 12 септември е подготвено заявление, което е изпратено за одобрение от Софийския окръжен инженер. Същото е подадено на 15 септември и получава утвърждение още същия ден⁴⁴. На следващия ден, 16 септември, заявлението и проектът са внесени в Плано-снимачното бюро при Софийската окръжна постоянна комисия за даване на строителна линия⁴⁵. Построяването на сградата не е точно установено, въпреки че в една справка се споменава годината 1933⁴⁶, което, предвид бурните събития около Съюза по това време, е съмнително. Във връзка с подарената през 1936 г. икона на св. вмчк. Панталеймон, може да се предположи, че сградата вече е завършена и функционира. През 1937 г.⁴⁷ към имота са присъединени още 233 кв.м, отпуснати на Княжевската община, което формира окончателния вид на имота до 1944 г. Всички парцели са закупувани и със средства, дарени от чужбина⁴⁸. Превратностите на политическата съдба на страната не подминават и дейността на руските военно-инвалиди. Със Заповед № 185⁴⁹ и съгласно тълкуването на Протокол на МС № 171⁵⁰ организацията е обявена за „фашистка“, а една голяма част от нейните обитатели напускат Инвалидния дом в Княжево и отиват да живеят при свои роднини извън страната⁵¹. Постепенно той губи своя облик и става част от системата на българското здравеопазване. Така с него си отива и онзи специфичен дух, витаел тук през миналото столетие.

Вместо заключение искам да кажа, че темата за военните храмове в България тепърва ще се развива. Описаното от мен представлява най-видимият образ на целия духовен „айсберг“, който е скрит в нишките на историята. Надявам се написаното да провокира интереса и любопитството на изследователи и краеведи, които със събраната от тях информация биха допълнили „духовната“ карта на страната. И понеже „не само с хляб ще живее човек“,⁵² с грижата на добри стопани да продължим поддръжката на културно-религиозно-историческото наследство, оставено на всички нас….

Бележки